Някога, много отдавна, в едно далечно царство, царувал велик и могъщ владетел. Земята му била плодородна, а народът му – смирен. Но най-голямата му гордост била дъщеря му — девойка с такава прелест, че и самото слънце сякаш забавяло своя ход, за да се полюбува на лицето ѝ. Разказвали странници и пътешественици, че такава хубост не се била раждала нито преди, нито щяла да се роди под небесния свод.
Ала радостта на царя била помрачена. Царицата, негова вярна съпруга, си била отишла от този свят при тайнствени и мрачни обстоятелства, и след нейната кончина, детето останало единствена утеха за сърцето му. Годините се изнизали като пясък през пръсти, и щом девойката достигнала пълнолетие, чер облак на тревога се стоварил над владетеля. Закони древни и непреклонни гласяли, че тя трябвало да се омъжи в рамките на една година — или съдбата щяла да я прокълне.
Царят обаче бил мъж с ревниво сърце. Тъй дълбока била неговата обич, че не желаел нито принц, нито рицар, нито царски син да посегне към дъщеря му, пък бил той и най-достоен сред достойните. По цели нощи не намирал покой; въртял се в постелята си, мисълта му – като черна птица, не го напускала.
И тъй, една ранна утрин, щом първият лъч на слънцето пробил през прозорците на високата кула, царят се пробудил. Погледът му се спрял на златния му пръстен — старинен, изкусно изкован, наследство от стари времена. И в този миг, сякаш от дълбините на мрака, го озарила мисъл — хитра, смела и страшна…
Щом светлината на зората озарила замъка, царят повикал глашатая и му разпоредил с твърда и строга дума да разнесе царската заповед из цялото царство. И тя гласяла тъй:
„Който желае да поиска ръката на царската дъщеря, нека поеме пътешествие в търсене на нейния пръстен — изгубен дълбоко в мрачната гора. Но пазете се! Ако пръстенът не бъде намерен в срок от седем дни, онзи, който се е осмелил да се захване с тази непосилна задача, ще увисне на бесилото — за пример на всички.
Пръстенът, както разказваше дъщеря му , бил изгубен в ден, когато се разхождала сама из гъсталака, където дърветата шепнат стари заклинания, а сенките са по-живи от зверовете.
Още в същия ден хиляди млади мъже от всички краища на царството пристигнали в двора на владетеля. Всички били стиснали зъби, със сърце готово за подвиг — едни заради любов, други заради слава, а трети — от чиста глупост. Царят ги посрещал с благ вид и фалшива усмивка, благославял ги с лицемерни думи и ги изпращал по пътя към гибелта им.
Минали дни, после седмици, после месеци. Пръстенът — сякаш земята го бе погълнала. Никой не се завръщал. Царското гробище се напълнило догоре, и щом мястото свършило, телата започнали да ги хвърлят в мътната и студена река, в която никое дете вече не играело.
Недалеч от замъка, на самотен хълм, стояла крива и порутена къщурка. Там живеел беден момък — сирак по душа, макар родителите му още да дишали били далеч и рядко се вестявали. Единствена му дружка била стара черна котка с очи като на змия. Всеки ден момъкът отивал до реката и хвърлял мрежата си, та да се прехрани с каквото хване.
И тъй, един ден, щом издърпал мрежата, зърнал не риба, а нещо зловещо — разложено човешко тяло, носещо се по водата. Момъкът се вцепенил. Хвърлил всичко и хукнал обратно към своята къщурка, където се крил до вечерта. На следващия ден се осмелил пак да иде. Мрежата — отново пълна не с дарове на реката, а с нов мъртвец.
Обзет от тревога и ужас, момъкът се метнал в лодката си и заплавал нагоре по реката. И колкото по-нагоре стигал, толкова повече разкъсани дрехи, кости и парчета от човешка плът се клатушкали във водата. Реката — като че ли се била превърнала в гробище, по-жестоко и от самия ад.
Скоро достигнал до стар кей и слязъл. Изтупал се, подръпнал мръсната си риза и влязъл в пустата страноприемница. Там, сред праха и тишината, на една маса ридаел безутешно стопанинът. С лице в дланите и уста, която не спирала да нарежда молитви и проклятия.
Момъкът се приближил и го попитал какво се е случило. А мъжът, с глас прегракнал от болка, му разказал: „Царят, синко… Царят обяви награда за онзи, що ще намери изгубения пръстен на дъщеря му. Ала никой не го намира… И всички, що дръзнат, умират. Пътят към гората е като път към ада. Селяните се боят, странниците бягат… А аз, клетникът, съм сам. Няма ги вече хората да пият, да пеят, да живеят…“
За учудване момъкът приел със спокойствие случващото се и с последните си останали пари си поръчал чаша ароматно пиво. В главата му се въртяла изкушаваща мисъл.
След няколко часа момъкът напуснал с усмивка страноприемницата и се отправил с бързи крачки към замъка на царя. Когато пристигнал, пред портите видял опечалени хора, които ридаели, докато войниците сваляли от бесилото поредните загубили в непосилната задача. Бил предупреден от хората да не се опитва, но той не слушал.
Застанал пред портата с решителна крачка, но бил спрян от войниците. Казали му, че трябва да изчака, докато царя и свитата му приключат с обяда си. За негово щастие той имал възможност да обиколи с очи отрупаната маса с лакомства, с които близкото обкръжение на царя обядвало в замъка. Направило му впечатление, че царят единствен от всички не сложил нищо в чинията си и гледал замислено в близкия прозорец.
След като приключили момъкът се приближил, извинил се и коленичил пред царя, като заявил, че е съгласен на предизвикателството да намери пръстена до седмица. Царят му показал как изглежда пръстена и го предупредил, че ако не успее и опита да се скрие, рано или късно ще бъде намерен и наказан. Храброто момче благодарило за възможността, поклонил се и излязал.
Момъкът не губил време и яхнал първият кон, който видял. Препускал цял ден из горите и поляните, но не намирал знак, който да му подскаже къде да търси. Докато се усети и вече се било стъмнило. Изморен, слязъл от животното и легнал под едно дърво. Докато спял, момъкът се събудил от цвиленето на коня. Тутакси се изправил и се огледал. За негово съжаление не успявал да види нищо, понеже луната била закрита от облаци. Но в далечината като, че ли се чували викове. Момъкът свил рамене и отново заспал.
Когато се събудил все пак решил да види от къде бил този вик и тръгнал в посоката откъдето се чувал. След като повървял известно време до пътя видял паднала жена, която била в безсъзнание. Около устата й имало остатъци от пяна, а до тялото й имало разпилени плодове подобни на боровинки. Той се втурнал бързо и се опитал да я събуди. Като ,че ли опитите му били без успех, когато очите й бавно се отворили. Тя била жена на средна възраст , с дълга бяла коса , облечена в дрипи. Тя му обяснила, че била тръгнала да бере билки, но факлата й изгоряла по-бързо отколкото очаквала и се загубила в тъмнината. Викала с надежда някой да й помогне, но не дошъл никой. Огладняла, решила да яде от плодовете, които набрала, но явно един или няколко от тях се оказали с алергично действие за нея и тя припаднала. След като се свестила напълно, му предложила да отидат и да си почине в къщата й, която била наблизо. Той споделил, че имал важна задача и не можел да губи нито секунда. Заинтригувана жената го разпитала и той и казал, че царят обявил предизвикателство за ръката на дъщеря му. Момъкът се изненадал много, когато се оказало, че жената с бялата коса, била съпругата на царя, която била изчезнала преди толкова много години. Била решила да инсценира смъртта си и да заживее самостоятелно, понеже не можела да издържа на огромната ревност, която съпругът й изпитвал. Докато разговаряли с охота неусетно се озовали пред къщата й. Седнали на масата и тя го нагостила с топла супа и пресен хляб.
Момъкът я попитал дали знае къде може да се намира пръстенът на дъщеря й. Тя му казала, че според нея царят е излъгал, че пръстенът е изгубен и била почти сигурна, че той го крие някъде в замъка. Така намирането на пръстена ставало невъзможно и царя с един куршум улучвал два заека. Хем дъщеря му нямала да може никога да се омъжи, хем щял да е спазил закона.
Момъкът бил зашеметен от гениално-пъкления план на Царя, но вече нямало връщане назад и трябвало да действа каквото и да му струва това. Той казал на жената, че докато обядвал царят не бил хапнал нищо от богато отрупаната маса през цялото време. Тя помислила малко и му казала, че е възможно пръстенът да е скрит вътре в него. Имало вероятност да е заседнал в корема му. Възможно било когато преминавала храна да го дразнела и затова бил решил да се ограничи в яденето. В този момент страшна мисъл минала през главата на момъка. Може би щяло да се направи немислимото.
На следващия ден момчето благодарило от сърце на старата жена и се сбогували по живо по здраво. На изпроводяк тя му дала вълшебна отвара. Казала му да я използва само в крайна нужда. Момъкът помислил, че тя се шегува, но я прибрал от учтивост в джоба си. Метнал се на коня и го пришпорил към замъка на царя.
След няколко часа отново се намирал пред портите на замъка. Влязъл с бодра крачка в залата и тържествено заявил, че пръстена е намерен, но преди да го покаже имал условие. Той поискал вечеря с царя, дъщеря му и цялата негова свита. Усмихвайки се царят решил да изпълни искането му. Той харесвал самочувствието му и сметнал за добре да го удостои с една последна вечеря.
Като дошло време, царят плеснал с ръце и от двете страни на залата безчет слуги носели най-вкусните ястия от дивеч приготвени от най-добрия готвач в царството. Масата тутакси била отрупана с месо от сърна, елен, глиган, патица и гъска. Момъкът бил бил в екстаз от гледката и веднага започнал да опитва от всичко. През това време той наблюдавал царя дали ще посегне към някое ястие, но това така и не се случвало. В този момент момъкът тропнал по масата и всички се обърнали към него. С висок глас обявил пред цялата маса, че царя е измамник. Шокиран владетеля станал от стола и му направил забележка, но младежът не слушал, а продължил. Момъкът казал, че изгубения пръстен се намира в корема на негово височество. Всички ахнали и вторачили погледите си към царя. Позеленял от яд той извикал стражите си и заповядал момчето да бъде вкарано в тъмница, а утре щяло да умре на кладата пред погледите на всички. Момъкът знаел, че няма шанс и не се възпротивил на присъдата. Докато го отвеждали той се обърнал и видял, че дъщерята на царя го гледа. Той й намигнал с едното око точно преди да му сложат качулката на главата. Стражите го вдигнали и след няколко крачки се озовал в тъмницата. За ужас на момъка там било влажно и тъмно. Само писъци на плъхове се чували от време на време. Луната прозирала през прозорчето и галела със сребърната си светлина си лицето му. Момъкът осъзнавал, че това може би е последата вечер, в която може да й се наслади. Неусетно от умора се унесъл и заспал.
По едно време момъкът чул нещо като дрънчене и се събудил. Какво било учудването му, когато видял, че пред вратата на килията стояла дъщерята на царя. Тя му казала, че не подкрепя баща си и съжалявала за всичко сторено от него. Той й казал, че единствения начин нещата да се оправят е ако докажат, че пръстена наистина се намира в корема на царя. Но това означавало той да бъде убит.
Студени тръпки полазили по тялото на дъщерята, но нямала друг избор. Освободила момъка и двамата тръгнали към кухнята. Там имало всякакви ножове и избрали този който им се сторил най-лек и остър. С плахи стъпки влезли в царската спалня. Владетеля бил легнал по гръб и хъркал силно. С треперещи ръце момъкът се надвесил над царя и вдигнал високо ножа готов да го забие, но започнал да се колебае и фаталния удар все не идвал. Тогава дъщерята изблъскала ножа от ръцете му и с един замах отрязала главата му. Двамата паднали на земята и уплашено гледали главата, която се търкаляла по пода. След известно време се опомнили и с неистови усилия извадили пръстена от корема му. В този момент дъщерята осъзнавайки какво се е случило започнала да плаче неудържимо. От риданията й стражите нахлули вътре и се натъкнали на ужасяващата гледка. Те насочили мечовете си към двамата, но момъкът им показал окървавения пръстен. Тогава те разбрали, че момъкът е бил прав и казвал истината. Царят бил паднал в жертва на собствената си ревност. В този момент младежът прегърнал дъщерята и седнал до нея омърлушен. Изведнъж се сетил, за вълшебната отвара, която била в джоба му. Бил любопитен какво би се случило ако я отвори и решил да отпуши тапата на шишенцето.
В този миг бял дим се появил от него и след малко от него се появила жена. Това била жената на царя, тази която момъкът бил срещнал в гората. Дъщерята не успяла да издържи на шока и припаднала, както й стражите. Съвсем зашеметен момъкът наблюдавал как тя отишла до тялото му откъснала няколко косъма от косата си и зашила главата и корема му. И тогава се случило чудо. Царят отворил очи и скочил на крака. В този момент той бил най-щастливият човек на света, когато видял , че жена му се е върнала и е жив отново. Прегърнал ги и казал, че утре ще се състои сватбата между дъщеря му и момъка.
